Преди да започнете надолу искам да уточня, че тази публикация носи датата 11.10.2006 23:27... Всеки в даден момент прави грешки... :) Който ме познава знае за какво говоря. Приятно четене!
Плюсове ! Минуси! +! -! Минуси! Плюсове!
Защо винаги слагаме на кантара нещата , които ни вълнуват, за да вземем решение... Очакваме положителното т.е. това което искаме да натежи... Понякога става така, понякога не, но в общи линии вземаме решението, което сме си намислили още преди претеглянето. Казваме си : "Абе то хубаво преценяме, ама то другото по-добре, така че..." и просто действаме. Само че изтърваме дребните детайли около себе си който имат най-голямо значение за решенията ни. Детайли, които просто приемаме за даденост! Детайли, които знаем че имаме.
Оценяме липсата им едва, когато вече е късно, решението е взето, а плана приведен в действие.
Сигурно много хора биха ме оплюли след това мое писание, но ме интересува слабо, защото скоро стигнах до някои строго житейски теореми, които обаче извеждаме с огромен труд, понякога и страдание.
5-ти май, 2003-та за пръв път чух думите на служителя по имиграцията на летище Дорвал в Монтреал: "Welcome то Canada! And have a nice day!" Накрая добави и едно Enjoy, но ей така малко между другото и под нос. С горда крачка , че съм на път да стана канадец преминах няколкото метра след паспортната проверка. Бях доста смачкан - и физически, а и емоционално - от това, че оставих любимата ми жена , любимото ми момиче на 10 000км за да стигна чак до страната на кленовия лист. Зад еееей онази врата би трябвало да ме чакат майка ми, баща ми и сестра ми. Провериха ми багажа и ме пуснаха. Нямаше патаклами и приказки от рода на : "Ама нямаш ли все пак нещо да декларираш?" и лукавия и алчен поглед на митничаря на летище София. Навсякъде хората желаеха приятен ден и се усмихваха. Независимо от почти винаги смръщената си физиономия се усмихнах на младеж и девойка в униформи. Подминах ги и излязох в залата за посрещачи....
Еееееех Канада... Червената лада и ризата ги няма...
Пътя беше дълъг, но вече съм тук.
По план трябва да стоя месец, за да взема всички необходими документи, трябва да пусна и документите за спонсорство, за да можем да вземем другия месец виза за Ради и аз да отида да си я взема. Плановете ни обаче окуцяха след като научих някои подробности относно процедурата за спонсориране. Започнах работа. Не беше нещо , което ми е било мечта от малък да върша, но беше работа. И плащаха. А нужда от пари имаше, защото трябваше да задействам процедурата...
Слава богу с един реалистичен план успях да тръгна към България след по-малко от три месеца. Ради ме чакаше на летището и отидохме в Калофер. Еееех Юмрукчала, тепетата всичко се вижда от Калофер...стига да знаеш къде да гледаш.
Минаха няколко месеца и тръгнахме и двамата. Тръгнахме с хъс и ентусиазъм, тръгнахме към по-доброто ни бъдеще и бягайки от различни социални негативизми.
Пропуснахме да отбележим обаче факторите "приятели", фактора "родина" и редица други, които не можеш да намериш другаде. Не можеш това е!
Не говоря за носталгия. Носталгията е чувство, което те изгаря, а мен нищо не ме изгаря. Усещам обаче, че ми липсват онези идиоти от България, с които сме бърборили до сутринта, липсват ми и мръсните влакове, и бъбрилницата по улиците.
Масата от имигрантите тук изпитват същото чувство. 150% сигурен съм, но никoй или почти никoй не си го признава. Знам че не си го признава, защото аз самия до скоро не го признавах включително и пред себе си. Не знам защо...може би един вид срам, че правя крачка назад в мислите и чувствата си, че че че... Глупости, та това там е България, онази България, където играехме на криеница, България, която ни е изучила и същата онази България която е родила и отгледала личности като Ботев, Левски, Караджата и още мн други!
Трудно е , но признанието носи облекчение. Не знам какво идва след това. Когато разбера ще кажа.
А сега...сега трябва да вървя да търся къде съм, защото май се бях изгубил....
Няма коментари:
Публикуване на коментар