Прости Българио!

Когато тръгнах от България 2003-а винаги живях с мисълта как един ден...ще се върна. Преди това бях навън с родителите ми, винаги живеех с мисълта за България, винаги си имах едно войнишко календарче, което ми казваше колко време остава докато се прибера... Винаги съм я обичал онази България! Казвам "Онази", защото тази тя не е същата.
6 години изгубих в надежда и очакване да се върна... Е върнах се! 2009-а, януари! Върнах се и...к'во... Ами нищо! От втория ден разбрах, че съм в България. Не беше от първия, защото първия си го оставих да се кефя... На какво и аз не знам... Може би на "Онази" България, която си мислих, че ме чака... Чакаше ме митницата да си освободя каргото...с дрехи, снимки, стар компютър и разни други неща, които ни бяха скъпи. Решиха да ми обмитят всичко...като ново естествено.

Ама аз съм упорит нали идвах от цивилизацията. Не дадох и лев макар, че си поискаха в прав текст... Е това недаване ми костваше два дни стоене по митници и граници, но си струваше. Решихме, че нещата са се наредили... Как пък не! За пореден път си доказах, че трябва да си слушам жената ама на пусти инат...

Върнахме се! С малкото спестявания, които имахме и разни други средства си направихме един хранителен магазин. Абсолютен кеф - от АйТи в бакалския бизнес! Изкъртих всички мивки... Ама инат...

Е не отричам, че ми беше яко с приятели и познати. Навън няма такъв живот като в България. Жалко, че в България живот е един такъв като пластмасов кристал. Хем истински и красив, хем калпав и протрит. Всеки се опитва да надцака другия, всеки се надява на това, че другарчето няма да издържи на надцакването, защото трябва да се вземе заем за последния модел телефон, а вече няма от кого - нито един от предните заеми не е върнат.

Иначе на масите пееят, пият и смях на корем - де истински, де не толкова. Всеки с проблема си, всеки с безпаричието си и всеки с погледа втренчен в чуждата паница!

Тъга!

Човешката злоба е безгранична. Дори и да искаш да сториш нещо хубаво то се потъпква. Що бе мили хора? Нито искам да взема вашето, нито искам да ми вземате моето... Дори на моменти искам да ви дам не под форма на нещо, а под форма на възможности...

В крайна сметка житейския ми урок ми струваше едни много хиляди, част разтрошени нерви и куп други идиотизми...

За нито едно нещо до тогава не казвах, че е грешка в живота ми. Е те това беше единствената, но гигантска грешка, но както казват хората - човек се учи от грешките си...и по-добре късно от колкото никога.

Просто Българио, прости, че оставих отново всички красоти, които обичам, всички моменти на спомен, които са от теб, ... ПРОСТИ. Но знам, че ще ме разбереш - ти си на 1331 години, а аз съм на 35 - ти ще бъдеш още много, но нашия живот е твърде кратък, за да минава под знака на Вятърните мелници.

Прости!