Така нека се върнем малко към студентството...
Моята одисея да стана компУтЪрин спец тръгна от там, че исках да ставам ветеринар. Още като малък исках да ставам ветеринар. Пътя ми за ветеринарията мина през серия препятствия, които ще опитам накратко да споделя тук.
По времето на гимназията, когато трябваше да се трупа бал и балообразуващи оценки аз наполовина бях "частен" ученик и се явявах по изпити. Половината от 9-и клас и целият 10-и. Та оценката ми по химия беше задоволителен 3 :) Биологията си ми беше в реда ама пак не беше пълно 6. По тази причина ходих на уроци при госпожа Стоянова по химия. По това време тя все още преподаваше в английската гимназия в Бургас. За нея се носиха легенди, че няма неприет неин ученик на изпитите за медицина. Аз се усетих късно - началото на 11 клас. Когато майка ми отиде да говори с нея на първо четене отговоръ беше НЕ! Моята цел беше да си нулирам оценките и да се явя на матура. Как да е...от началото до края на учебната година ходих на уроци, нулирах си оценките, явих се на матура и изпрасках 6 по химия. По биология ходих на уроци при бабата на Докера. Сигурно хората ще запитат кой е Докера! Докера е култова личност, която е детметълист и емблематичен вокал, но сега няма да се спирам на него в детайли. Дойде време за изпити. Аз за разлика от другите отидох на изпитите за медицина ей тъй за всеки случай. Целта ми беше ветеринарната. Е греда. На медицина не ме приеха, на вет също... За сметка на това ме приеха във ВХТИ Бургас, във ВИХВП Пловдив и в още няколко подобни ВУЗ-а. Е...избрах ВХТИ. Беше в Бургас, беше на познато, нямаше да има разходи за квартири и т.н., а в крайна сметка идеята беше да кандидатствам отново във Ветеринарният в Стара Загора.
Бях разочарован, че не ме приеха във ветеринарията. Оказа се, че проблемът с приема беше, че нямах способността да помня наизуст. Когато излезе резултатът поисках да се видя с хората, които определят оценките. Направихме среща и тя се оказа с деканът на факултета по вет медицина. Питах го какъв е проблемът, кое ми е грешно, къде съм направил пропуск. Е оказа се, че нямам пропуск, но човекът каза, че не съм бил следвал линията на учебника. Това в крайна сметка беше натвърдване, че не съм писал точка по точка нещата от учебникът по биология. Всичко вярно, но ненаписано както трябва.
Е нямаше много какво да направя. Отидох във ВХТИ да проверя точно какво са ме приели. "ТММ" или Технология на Материалите и Материалознание...впоследствие от "старите кучета" научих, че това било възможно най-тежката специалност обхващаща органичната и неорганична материя. На кой му пука де. Още първите дни се запознах с Веска, Дида, Тошко Пирев, Мирон (Станимир, но си е жив Мирон), Деси, Светльо и други колеги, чиито имена не помня. Бяха паметни дни. Може би най-якото ми студентстване беше там. Учихме на макс, пиехме на макс, някой хора преписваха на макс (аз тогава още не го бях прихванал този занаят) и изобщо купонът си беше на макс... 8-ми декември също беше паметен. Е от тогава не пия джин без значение от качество и марка, но това е друга тема.
Във ВХТИ изкарах 2 семестъра и половина. В третият започнат семестър дойде дойде една гнусна дисциплина "Аналитична Химия". След няколко повторения на едно и също упражнение заради калпава стара техника (по-конкретно една гнусна центруфуга дето трошеше епруветки), успях да се скарам мощно с асистентката. Дамата ми заяви в прав текст, че аз подпис от нея няма да взема. Е дори и не опитах. Така се стекоха обстоятелствата.
Както виждате дори не кандидатствах втората година пак за ветеринарията. МИ беше ми хубУ с колегите. И така реших - да ставам технолог на всички налични материалнознания! Е плановете не са да се правят с идея да се получават с положителен краен резултат.
Един следобед към края на септември 1996-а телефонът в къщи се раззвъня на международно. И беше международно - по това време родителите ми живееха в Тунис. Обаждаше се майка ми, която в прав текст ми заяви, че е проверила нещата в Тунис и нямало проблеми да ме приемат в тунизийският институт по ветеринарна медицина. Беше като гръм от ясно небе. Трябваше да взема решението сравнително бързо, но ми отне повече време. Трудно ми беше с лека ръка да захвърля преминатото във ВХТИ. Най-кофти ми беше за колегите. Бяхме си станали толкоз близки, че като се разделихме ревах кат' магаре за тях около 3 седмици.
Мислих, притеглях, слагах на везните, пак мислих, пак притеглях...в крайна взех решението - реших да тръгвам към Тунис. Идеята беше да се запиша в Ecole Nationale de Medicine Veterinaire - Sidi Thabet, да изкарам там една година и след това да се прехвърля във Ветеринарният в Стара Загора. Споменах, че плановете са, за да ни създават илюзиите, че ще бъдат постигнати.
Бях ходил на няколко курса по френски при първият ми престой в Тунис. Няколко нива, които обаче бяха крайно недостатъчни да достигнат за обучението в училището. Няма да забравя първата лекция - беше по зоология. Преподаваше симпатичен нисичък тунизиец с мустак. На мен ми се стори като най-противната гадна орка смесена с джудже и трол. Проблемът беше, че човекът искаше контакт с мен като новият в групата, защото учебната година вече беше започнала... Е... Пита ме как се казвам, от къде идвам, на колко години съм и дотам ми свършиха уменията по френски. След това ми зададе още няколко въпроса след, които се почувствах като пълен, завършен идиот. Всички погледи бяха вперени в мен, хората бяха любопитни и това беше напълно нормално. Нямате идея как се броят секундите на един час... Три часа по 60 минути всеки, всяка минута по 60 секунди - кошмар... Бях станал толкова добър, че знаех без да имам часовник, кога са изтекли трите часа... Първият ден отмина, след него дойде втори и трети... През това време се виждахме с Боби, пиехме водка, пафкахме някакви цигари и аз броях времето. Този престой в Тунис ми беше като казарма - имах си обратно календарче, в което вписвах дните, които са минали и смятах тези, които остават до прибирането ми в България.
Училището беше на около 25-30км от Тунис, близо до едно село. Дните се точеха бавно, уменията ми по френски нарастваха, но терминологията ми виждаше сметката. Пишех си лекциите в транскрипция на български - каквото чувам. Вечерта сестра ми се опитваше да разбере какво съм писал и да го преведе от камилица на български. Бях добър по биология, но в крайна сметка това тук беше първи курс на обучение по вет медицина. В един момент започнах да бягам от лекции. Един колега от Мароко ми ги даваше на следващият ден да ги преснимам. Автобус до Тунис от това село нямаше. Беше само училищният автобус. Намерих му колаят след като първият ден извървях пеша около 8 км, накрая си вдигнах пръста за Стоп и един камион спря. Шофьорът ме подкара на арабски и френски, но като разбра, че не съм от разговорливите, си подкара и ме свали на 3-4 пресечки от вкъщи. Не винаги имах обаче този късмет. Вървял съм по два часа до нас пеш, обикновено в пек, но понякога и в дъжд.
Беше скука обаче. Реших, че това трябва да се поправи. Училището по права линия излизаше недалеч от руското училище, в което учеше сестра ми. Дори и тя не знаеше, че вазирам до денят, в който не се стоварих в руската школа след продължително пътване в един Ситроен Душегубка. Тя не беше много наясно какво става, но аз отидох при класната ѝ и на развален руско-френски обясних, че сестра ми трябва да свърши нещо спешно. Това свърши работа. Викнаха я, тя въпросително повдигна рамене, но не се противи много. Взе си версиите и тръгна. Беше около 11 сутринта. По това време знаехме, че Боби си е у тях. Риска да засечем майка някъде в българският блок беше голям, но ние решихме да рискуваме. Достигнахме последният етаж, където живееше Боби и там прекарахме целият ден. Искаше ми се това с вазирането да е всеки ден, но нямаше как. Случваше се по един път на седмица, понякога два и много рядко три...
В началото на вторият семестър започнаха и упражненията по зоология - там трябваше да умъртвяваме животни с отрова и по разни други начини, да описваме смъртта им и да им правим дисекции... След това рисувахме на кой каквато система му се паднеше... Гадна част, но трябваше да се мине.
С Халид си станахме дружки. Това беше колегата от Мароко, който споменах малко по-рано. Момчето се опитваше да ме убеди да стоя повече, а аз се опитвах да го убедя, че няма никакъв смисъл, защото от всичко вдявах не повече от 60%, което си е крайно недостатъчно. Така и не стигнахме до консенсус. Друг готин колега беше малкият Мохамед. Той пишеше доста по-разбираемо от Халид и също споделяше лекциите си за фотокопиране.
Казвам Малкият Мохамед, защото имаше и голям. Големият Мохамед един ранен следобед, заедно с още един колега ми заявиха, че щели да ходят към Тунис дали съм искал да тръгна с тях. Иска ли питане. Водиха ме на традиционен ментов чай, а след това и на една атракция, която няма да забравя сигурно през целият си живот. А именно таен публичен дом. Ужас на ужасите! Сигурно си представяте тайно мазе с екзотични девойки, които обслужват моряците от пристанищният град. Нищо подобно. Това беше един мрачен коптор на вторият етаж, жриците бяха със средно тегло около 90 кила, стройни като табуретки и мрачни подигравателни погледи. А Мадам...о да Мадам - ами тя ни надуши, защото онея двамцата ходиха да снифят, но прикритието им не струваше, та мадам грабна едно мини варелче с помия и ни замери. Смрадтта беше ужасна, вида на съдържанието - също. Изнесохме се бързичко...
В учене и незаконно изчезване от училище преминаха дните ми до юни. На 7ми юни, ако не се лъжа беше полета ми на обратно. Билетът беше двупосочен, затова и можех да си броя дните.
Пробрах се в България с розовата мисъл, че с документа, който взех от Тунис ще започна образованието, което исках в Старозагорският Ветеринарен. Представих го, хорариуми, колоквиуми, други бумаги и хората казаха ок, записваме те, но ще е платено. Е платено - платено, бяхме подготвени за това. Съгласихме се! Всичко беше попълнено, жената прие документите и ни прати да платим таксата. Вътре съъъъъъъм! Но не! Зад гърба си чух: "А къде е военната ви книжка?" Ммм това беше слабото звено в огранизацията - бях донаборник т.е. не бях ходил в казарма. И от там влязохме в Параграф 22 - жената заяви, че ще опита да ме запише държавна поръчка, в която можех да съм все още донаборник. В "платеното" не се допускаха донаборници. Да ама като идващ от чуждестранен ВУЗ трябваше да съм платено. Да ама платено заради военните не можех... И така... В един момент ми изпуши и казах на майка ми: "Вдигаме се, ако трябва влизам в казарма и след това ще дойда и ще се запиша тук"... Е нали споменах нещо за плановете по-горе. Не станаха точно така нещата. Майка ми направи няколко опита ама бяха неуспешни... Хванахме си влака и мълчаливо пътувахме до Бургас.
Възможностите бяха общо три - първата беше връщане в Тунис, която аз тотално отхвърлих. Втората я отхвърлих с факта, че се бях скарал с асистентката по "Аналитична химия". Третата беше да вляза в казарма, да си стана мъж като всички останали и след изкарване на службата от година и половина да се запиша да ставам ветеринар. Аз се спрях на последната.
Самосиндикално започнах да си издействам по-бързо вкарване в казармата, защото колкото по-рано се нахулих толкова по-рано щях да изляза. Говорих с полковник Б., бащата на мой приятел от тренировките. Човекът вдигна няколко телефона и заяви, че съм ок. Влизах със следващият набор.
Майка ми обаче не беше на това мнение. Прибра се един следобед. Беше видимо доволна. Имаше да каже нещо, но не го казваше. Накрая изплю камъка - намерила в института, в който тя беше завършила специалност, която беше водена от химията. А именно Стокознание. Изцяло митничарска специалност. В моята глава отново се завъртя възможността за по-скорошно влизане във Ветеринарията... Не бях обмислил детайлите ама с времето все щеше да изскочи нещо... Навих се да отскочим до Варна да проверим възможността. Отидохме! Хорариума ми по химия от ВХТИ беше достатъчен да покрие всичките курсове по химия на Стокознание... Т.е. щяха да ме освободят от химията. Добре дошло - първите три години това беше 60% от часовете., математиката от ВХТИ също беше в повече. Трябваше да мина няколко изпита общи по икономика, но това сравнено с всичко, което бях минал си звучеше като тананикане на песен на Щурците. Ми навих се ама се оказа в последния момент, че няма свободни места. Правихме врътки мрътки ама нямаше места и това си е. Междувременно взех документ от ВХТИ директно от ректора Ралев, че на база на псориазиса ми, който беше противопоказно заболяване за ВХТИ, той лично ме освобождава да се запиша в Икономически Университет Варна. Сега вече не бях във ВХТИ, но не бях и във ВИНС-а... Организацията ми за казармата, започваше да ми се струва все по-приветлива.
В крайна сметка секретарката на ректора влезе, говори с него и след като излезе каза, че мога да избера, която специалност искам. Сега като се замисля се сещам поне за 4 по-добри варианта, но тогава се съветвахме със знаещите. Едните ми даваха акъл да ходя Туризъм, другите Финанси, третите... В един момент се обади чичо Емо Балгаранов и ме запита: "Абе Митак, заюо не дойдеш при нас?" При нас беше спец Икономическа Информатика... Почнах да го разпитвам какво ще уча, какво що как... По това време и за Икономическа Информатика можеше да се кандидатства с География или Литература демек не само с Математика, което за мен си беше мор... Толкова ми беше омръзнало от това бягане и лутане, че не му мислих много... А може би трябваше ;) Подготвихме документите, платихме таксата, подписах една декларация, с която университета си върза гащите, че съм наясно, че като наборник и тн...ала бала си поемам сам отговорността, ако военните се усетят, че не уча както трябва. Е после го направиха, че и наборниците могат да са платено ама то беше малко по-късно.
И ей мЪ нА! АйТи специалист, кУмпЮтЪрЖия!
Това беше краткия ми път от училище до третият ми ВУЗ, който всъщност завърших успешно...е след едно прекъсване, но то е тема на коренно различен разказ, който може би ще ви разкажа...друг път... :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар